Бардо е междинно състояние след смъртта и преди новото раждане. За такова състояние се говори още в абхидхармичната литература и то има интерпретации още в махаянския будизъм. Но във ваджраяна се развива по-цялостна концепция, обосноваваща специфични тантристки практики. Доктрината за бардо става специален предмет на осмисляне в първата тибетска школа, Нинма.

Смисълът на практиките тук е да се предизвика състояние максимално подобно на бардо, възпроизвеждащо по възможния начин реалното междинно състояние. В това състояние умът следва да се поддържа в пределна концентрация и мобилизация, за да посрещне изпитанията на блуждаенето в бардо. На митологичен език това блуждаене и срещи с добронамерени и разгневени божества (интерпретирани като състояния на съзнанието) е описано в книгата "Бардо Тьодол" ("Освобождаване чрез чуване на междинното състояние"). Тя е известна от ХІV в., но традицията свързва създаването й с името на Падмасамбхава (в европейска среда става известна като "Тибетска книга на мъртвите"). В книгата са скрити кодове, които могат да помогнат да се прекрати веригата на рождението и смъртта, отделеният от тялото ум да се отъждестви с природата на Буда и да се предпази от ново въплъщение в тяло.