Принципи на учението
Учителят Кун формулира принципите на учението си и предписанията за ритуален живот, опирайки се на вече съществуващите класически книги. Високо цени древността, защото според него тя задава образци на хармоничен живот и култова дейност. Емблематични са думите му: „Аз не създавам, а предавам: аз вярвам в древността и я обичам“. Древно е почитанието към Небето, и Конфуций възстановява това почитание; древните управници са почитали предците си, и Конфуций установява култ към предците. Хармоничните отношения изискват придържане към „златна мяра“, и Конфуций пренамира тази мяра. Принципите на хармонизиране на Поднебесната той преоткрива в древните царства Ин и Джоу.
Усилията на Конфуций са съсредоточени към това да се обоснове единен култ и да се установят ритуални правила на този култ, на отношения и поведение. Дао, разбирано като път, като принцип и съответно в качеството на ключов термин, откриваме не само в доаизма, но и в конфуцианството. Според Конфуций дао е принцип на единството, всепроникващата единност на всичко. Но животворният източник на всичко е Небето (Тян) и култът към Небето следва да централният за конфуцианеца. Дъ, друг ключов термин в даоизма, също има фундалентално значение в конфуцианското мислене. Дъ е силата на дао, „златната мяра”, съвършеният предел и добродетел и представлява цел за човека и за социума. Дъ присъства у всекиго като такава цел и тя е породена от самото Небе („Небето е породило Дъ у мен“, твърди Конфуций).
Различават се Дао на Небето и Дао на Земята (Поднебесната), път на Небето и съзвучeн нему (правилен) път на Поднебесната. Но „Небето не говори“ и волята му остава непроницаема за човека. С други думи, на човек не е дадено откровено слово. Така конфуцианската религия не позволява да бъде „вместена“ в обичайната изследователски модел „откровени религии“. Всъщност привичното подвеждане под рубриките „естествени религии“ и „откровени религии“ едва ли би било особено конструктивно в случая. За конфуцианеца изобщо е „варварско“ да допуснем Небето да говори. Но Небето има воля и волята му е всичко да живее в естествен жизнен ритъм, то управлява всичко чрез мяра, самосъзерцава се и съзерцава всичко в една мяра-образец. Волята му може да узнае единствено „синът на Небето“. Така в изворите на конфуцианското мислене се заражда представата за „син на Небето“ и има достатъчно основания да се смята, че като такъв се разбира идеалът за съвършен човек, дзюндзъ, благороден мъж с небесни основания. В реалния исторически живот на конфуцианството обаче мястото на „син на Небето“ се заема от императора и култът към Небето се утвърждава като императорски култ.И тъй като волята на Небето не може да бъде узната от човека (освен от дзюндзъ), за него остава дългът да следва дао на Поднебесната, или правилния път. „Вярвай твърдо в правилното учение, с живота си защищавай правилния път. В държава, в която е опасно, не ходи; в държава, в която цари смут, не живей. Ако в Поднебесната цари дао, е срамно да бъдеш беден и незнатен; в държава, в която няма дао, е срамно да бъдеш богат и знатен“ (Конфуций, „Лун юй“).
Мъдростта на древните, смята Конфуций, е в това, че са установили „ли“ (ред, ритуал) и спазването на „ли“, т. е. на правилата на култа, отношенията и поведението би предпазило Поднебесната от хаотичност. Както култът към Небето, така и култът към предците са неотменна част от тези правила. Неотменна част от тях са и правилните отношения, синтезирани в регламентираните „пет отношения“.
Конфуций и неговите ученици
Жалони на конфуцианска духовност са крупните мислители Мън-дзъ (372-289 г. пр. Хр.) и Сюн-дзъ (?-238 г. пр. Хр.), а сред средновековните мислители ярко се откроява Джу Си (1130-1200 г.).
В конфуцианското учение през средновековния период (при династията Сун) се привнася нов съществен момент – висшата реалност, разбирана дотогава като Небе, се трансформира в Тай джи (Великият върховен). Този облик придобива тя в учението на Джу Си. Тай джи съчетава, доколкото това е възможно, характеристиките на абстрактен първопринцип с тези на положително начало на религията.
Религиозният идеал и смисълът на религиозния живот за конфуцианеца се синтезират в жън, т. е. в човечността, взаимността, която изисква този, който въплъщава добродетелта, да съдейства на другите в техния духовен стремеж. В конфуцианството няма мистика и контемплативност. То се съсредоточава предимно върху принципите на активен живот и взаимна помощ и, за разлика от повечето религии, не освещава страданието.
Конфуцианците не създават собствена митология, митологичните представи за божества и за тяхното присъствие в небесен, подземен и земен светове са предконфуциански или продукт на преплитане с фолклорно-религиозни вярвания и всъщност живеят в съзнанието на китайците до голяма степен независимо от коренните конфуциански принципи. Особено място в митологичното съзнание заема образа на идеалния прародител, Хуан-ди (Жълтият император), който символизира, също както и „ли“, сакралния център на Поднебесната. Характерно за китайското митологично съзнание изобщо е и освещаването на пет елемента: земя, вода, дърво, огън и метал (сакрален център е земята).
Храмът и домът на Мъндзъ (Менций) в Куфу, провинция Шандун
Съвременно конфуцианско училище в Корея
Конфуцианско училище от началото на ХI в. в Ханой с музей на литературата - най-старият университет във Виетнам
Начало Религии Конфуцианство Принципи на учението
