Почитането на безсмъртните (сян шън) е характерологична черта на даоската религия. В трактата „Джуан-дзъ” (2) е описана на митологизиран език обителта на безсмъртните, странстващи в безпределното: те обитават планина на ловуващи прорицателки, бели са като сняг, красиви с девическа красота, вдишват вятър, пият роса, но не се хранят с жито, странстват отвъд пределите на четирите свещени морета върху летящи дракони, оседлали облаците и въздуха. Митологизирането на езика очевидно не е случайно, това е адекватен начин да се разкаже за онези реалии, които са отвъд сферата на крайното и осмислят пределното от гледна точка на безпределното.

В религиозното съзнание на даосите, независимо от безспорните популяризации, все пак остава вградена изходна парадигма в разбирането за безсмъртието: безсмъртен е духът, а тялото може да бъде инициационно преобразено и така обхванато от духа като от свое основание. Безсмъртието се асоциира с безкрайност, осмисляща крайното; то е пряко свързано със съвършеномъдрието, а то – с най-високото постижение, възможно за човека – да остави Дао да се прояви в него (поради това то е постигане чрез непостигане, т. е. не е просто човешко завоевание и може да се мисли през призмата на ученото незнание).

В различните епохи и в контекста различните школи това религиозно почитание има свои специфики, а и през вековете плеядата безсмъртни става все по-многобройна. Някои от даоските общности допускат да бъдат почитани божества от преддаоския период, живеещи чрез фолклорната религиозност. Но даоската традиция в нейния чист от фолклорната религиозност вариант се отличава освен с типичната медитация и с почитанието към онези, които тя самата е признала за постигнали безсмъртие. Не би било съвсем коректно да се каже, че става въпрос за обожествени хора, по-скоро безсмъртните са образци на единение с Дао.

• Жълтият Император (Хуан-ди), управлявал според някои източници около 2600 г. пр. Хр., легендарна фигура в китайската култура, е за даосите един от първите безсмъртни, смятат го за основател на цивилизацията и за „баща” на езотеричното знание.
• Лао-дзъ, почитан като Великия Височайши Владика Лао (Тайшан Лао дзюн), се смята за глава на безсмъртните. Култът към него датира от ІІ в., но става централен по времето на Танската династия. Образът му обраства с множество митологеми, сред които за вярващите особено важна е тази за непорочното му зачатие от петцветен бисер, погълнат от майка му. Според тази вторична митологема той се родил след осемдесет и една години (откъдето е и прозвището му Лао, т. е. старец-дете) под сливово дърво (името му Ли, т. е. слива, става родово, а танските управници, носещи фамилията Ли, го обявяват за свой родоначалник) и по рождение притежавал способността да се появява в различен облик.

Сред плеядата безсмъртни са и основателят на школата „Небесни наставници” Джан Дао Лин, и авторитетният алхимик Уей Бо Ян.

С широка популярност се ползват „осемте безсмъртни” (ба сян):

• Джун Ли Цюан, военачалник от времето на Ханската династия, станал отшелник и проникнал в дълбините на езотеричното знание;
• Джан Голао, според легендите няколкократно умирал и възкръсвал, известен с вълшебното си бързоходно магаре, което можел да сгъва и оживотворява отново, когато е нужно;

Люй Дунбин

• Люй Дунбин, особено популярен сред вярващите, неимоверно умен още от детската си възраст, научавал по десет хиляди йероглифа на ден; обучен от Джун Ли Цюан, той станал един от най-големите мъдреци, посветени в езотеричното знание;
• Ли Тегуай, на когото легендите приписват преселване в телесната обвивка на починал човек;
• Хан Сян-дзъ, станал известен с умението си да прониква в бъдещето;
• Цао Годзю, брат на императрица, отдал се на съзерцание и постигнал дълбините на мистериалното знание;
• Лан Цайхъ, бродник, който привличал всички с песните си и с благодеянията си;
• Хъ Сянгу, отдала се на целомъдрие и отшелничество, поразително дълго живяла без храна и вода.

Осемте безсмъртни

Безсмъртните обитават небесни дворци в царството на Небесния августейши император (Тян Хуан Да-ди ), властител на Полярната звезда, която е сакралният небесен център.

По принцип даосите различават три категории безсмъртни:

• небесни безсмъртни, които обитават според митологичните представи дворците на Полярната звезда и съзвездието Голямата Мечка;
• земни безсмъртни, обитаващи свещените планини и скритите в тях пещери, които са небесни вместилища;
• и безсмъртни, освободили се от мъртвото тяло – те са преобразили тялото си чрез мистериална смърт и са се възкресили за нов живот.

Към ХV в. се наблюдава постепенно засилваща се тенденция към това да се извеждат на преден план етически аспекти на религията, дори към морализаторство. Етическите норми и постулати се утвърждават в качеството на предпоставки за постигане на безсмъртие. Особена популярност придобива „Трактатът за постъпките и въздаянията”, който се смята за дело на анонимен автор от края на сунската епоха. От трактата става ясно, че добрите и лошите постъпки следва незабавно да бъдат възнаградени или наказани, представа доста близка до сравнително късната трансформация на смисъла на карма в индийското (в случая будисткото) религиозно съзнание. Разграничават се деяния, предпоставящи възможността на „безсмъртие на небето“, т. е. същинско безсмъртие, и такива, които предпоставят „безсмъртие на земята“, т. е. дълголетие и присъствие в паметта на живите. Изброяват се добри дела, необходими за безсмъртие на небето и за безсмъртие на земята: 1300 такива дела трябва да бъдат извършени, за да стане човек безсмъртен на небето, и 300, за да бъде безсмъртен на земята - всички те определят пътя (дао) на добрия човек. Посочват се и множество недобри деяния, които очертават противоположен път - този на лошия човек. Според представите, изразени в трактата, човек има предопределено време на своя живот, и ако извърши определен набор от описаните лоши деяния, се отнема от предопределеното за пълнотата на живота му време.