Път; висшата реалност в даоизма. Според първи джан на „Дао Дъ дзин” постоянното Дао е безименно (у-мин) „начало на Небето и Земята”, а именуемото Дао (ю-мин) или Дао (Пътят), който може да бъде изминат, не е постоянно Дао и е майка на всичко съществуващо (на мириадите, т. е. десетте хиляди неща). Така Дао е Велика Пустота (нищо от съществуващото), постоянно отсъствие (у), и същевременно Велика Пълнота (всичко съществуващо), постоянно наличие (ю). В интерпретация Дао е свръхбитийно начало на всичко, самополага се в пълнотата на битието, безпределното – в имащото предел. Онзи, който все още има желания, съзерцава съкровеното пределно, който вече няма желания, съзерцава още по-съкровеното – безпределното. Свръхбитийното, свръхименуемо начало, пораждащо Небето и Земята, се полага като всеименно и като начало на идеален числов ред, предзадаващ структурата на битийния ред в разгръщането му от първоединното към множественото. В „Дао Дъ дзин” (42) то е представено така: „Дао ражда едно, едно ражда две, две ражда три, три ражда мириадите (десетте хиляди) неща”. В този трактат, както и в трактата "Джуан-дзъ", се разкриват основите на онтологията на даоизма.

Смисълът на мистичното възхождане на даоса е възвръщането „в корена”, в утроба, в пълнотата на всепораждащото Дао. Мистичното съзерцание-единение с Дао означава човек да се роди отново от безпределността на Дао и да бъде безсмъртен. „По-древно”, или иначе казано, битийно предшестващо „Небето и Земята“, Дао е Пътят на всичко, предхождащият божествата вечен източник на живота, на смисъла и на битийния и нравствен ред на всичко.

В трактата „Джуан-дзъ“ безпределността на Дао се осмисля като негова неизчерпаемост. Дао като абсолютна реалност е принципната потенция на всичко съществуващо, която не може да не бъде действителност, т. е. възвисява се над обичайната противоположност акт-потенция (действителност-възможност). В трактата тази принципна потенция, зародиш на всичко съществуващо, се обозначава като изначална пустота и „хаос” (у-хун), простота и неразчлененост, която ще се диференцира вътре в себе си (на едно и друго), за да даде живот на всичко различно от себе си. Дао се мисли като живоначален източник, а не като абстрактен принцип. Ето защо в лоното на Дао живее животът сам по себе си, а единението с Дао е равнозначно на безсмъртие. В разбирането на Дао като самополагаща се, самоопределяща се (самомислеща се) абсолютна реалност по същество се подразбира това, което в други религиознофилософски традиции е критерий за личностен характер на първореалността (за личностен Бог).

Основна тема в „Джуан-дзъ” е пораждането на всичко от Дао – от него като от смислова ос (сакрален център, около който се конституира Поднебесната) възниква всичко и към него всичко се възвръща. Ето защо всички неща и мнения са равни (“Джуан-дзъ“, 2 ) и са единни във „великото Единство“ и във „великото Слово-Сияние (Мин)”, което не може да бъде назовано (в съзвучие с това е казаното в първи джан на „Дао Дъ дзин”, че име (мин), което може да бъде именувано, не е постоянно име). Дао, абсолютно недосегаемо от превръщанията на всяко нещо в друго, е основата на тези превръщания. Потенциално всичко е във всичко и всичко е, доколкото е, в Дао. Дори животът и смъртта (във феноменалния, проявения свят) са една и съща форма. Смисълът на мистичния опит се съсредоточава в съзерцанието на всичко в единство в „сиянието (мин) на правдата“, за да се стигне до истинното различие – различието на Дао от не-Дао. Битийно това предполага възвръщане „в корена”, в утроба, в лоното на Дао като майчино начало.

Дао е представено и в митологизирани версии – като прародител, като първоучител. В по-късните даоските религиозни трактати схващането за Дао като „майка” на съществуващото се възпроизвежда в множество митологизирани варианти.