В митологичните представи от ведическия период Пуруша е първоначално живо същество, от чиято жертва (разчленяване на части) възниква всичко. Принесен в жертва от боговете, той, „хилядоглав, хилядоок, хилядокрак“, остава възвисен три четвърти в небесата и „господар на безсмъртието“, а с една четвърт е на земята, където от него се появява съществуващото - сезоните, обитаващите въздуха, горите и поселенията същества, възхвалните химни (ричи), литургичните самани и жертвоприносителните яджуси, животните, четирите варни, луната и слънцето, Индра и Агни, въздушното пространство и вятърът, небето и земята, четирите страни на света (Химн за Пуруша, Ригведа Х, 90). Така Пуруша е основата на прехода от небесно към земно, от смислово към феноменално и потенциално съдържа в себе си всичко, което придобива в жертвения акт феноменално (проявено) съществуване. Разбиран често като „вселенски човек“, той олицетворява същинския, „небесен“ произход на човека и същевременно не може да бъде отъждествен с отделен човек, „не принадлежи към човешкия род“ (Чхандогя-упанишада V 10, 2).

В „Брихадараняка-упанишада“ произлезлият от Брахман Пуруша, светещ и безсмъртен, се отъждествява със скрития във всичко атман, който е и Брахман. Пуруша, бидейки във всичко, безтелесна основа на телесното, остава и в неизменно отношение към самия себе си. Той е и в Дхарма, и същевременно в отношение към себе си, отнася се към истината, принадлежи на човешкия род, властва над всички същества и в единството си с атман сдържа всички същества подобно на спици откъм центъра на колело (Брихадараняка-упанишада ІІ, 5). Този център движи всичко, оживотворява всичко. Така Пуруша е едновременно едно и много, тъждествен на себе си и различен, самата основа на прехода едно-много, тъждество-различие, непреходен и неподвластен на смърт поради изначалното си единство с Атман и чрез Атман – с Брахман.