Джихад (от "джахада" - усилие) е поход срещу идолопоклонничеството в името на религията на Аллах. Терминът придобива в интерпретативната литература значение на "свещена война" за каузата на исляма. В основата на идеята за джихад е идеалът на исляма на единствения Аллах да се покланя единно човечество, обитатели на "дома на исляма" (Дар ал-Ислам). Правоверният мюсюлманин приема за свой дълг да съдейства за това всички да са покорни на религията на Аллах. "И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете от там, откъдето те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. А престанат ли – Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!" (2: 190-193). Така според Корана целта на джихад е да се преодолее идолопоклонството, заблуждението на неверниците, което се разбира като грях по-тежък от убийство. Не се допуска мюсюлманин да напада пръв - предполага се, че идолопоклонниците вече са осъществили своето нападателно действие спрямо "чистата вяра", като са се отклонили от тази вяра. Правоверните, изповядващите религията на Аллах, се различават от неправоверни, от "народите на Писанията", каквито са според Корана получилите Тора (юдеите) и получилите Инджил, т. е. Евангелието (християните), и от неверници – идолопоклонниците, които нямат Писания. Джихад като временна мярка е допустим според Корана само по отношение на последните. Той не се обвързва с насилствено обръщане в ислям, а по-скоро цели да демонстрира религията на Аллах като мяра за различаване на истина от заблуда. Но именно той придава на религията политически характер.

Без да е част от регламентираните принципи на мюсюлманската практика, джихад се възприема като задължение от мюсюлманина и се обвързва в неговото съзнание с религиозната цел. "А ако Аллах пожелае, би им отмъстил, но иска Той да изпита едни от вас чрез други. А онези, които бъдат убити по пътя на Аллах, Той не ще провали делата им. Той ще ги напъти и ще подобри положението им. И ще ги въведе в Рая, за който ги е известил. О, вярващи, ако подкрепите [делото на] Аллах, и Той ще ви подкрепи, и ще утвърди стъпките ви. А които не повярват – гибел за тях! Ще провали Той делата им" (47: 4-8).

Джихад има исторически образец в битката с меканците при оазиса Бадр, югозападно от Медина, на 17 рамадан от втората година на хиджра (13 януари 624 г.). Мухаммад със свои сподвижници мухаджири (напусналите Мека мюсюлмани) и ансари (мединските сподвижници на пророка) воюва с меканците, тръгнали с керван за Сирия. Макар и значително по-малобройни и по-лошо въоръжени, мюсюлманите, предвождани от Мухаммад, удържат победа. Мухаммад я обявява за резултат от помощта на ангелите на Аллах. Мнозина от пленниците на мюсюлманите приемат новата религия.

Сред ислямските теолози има разбиране за "малък" джихад и "голям" джихад. Именно "малкият" джихад се извършва под формата на външни действия срещу идолопоклонниците и е допустим като временна практическа мярка в името на еднобожието. "Големият" джихад е същинската битка на човека със самия себе си, неговата вътрешна борба срещу собствените му отклонения от "чистата вяра" и срещу съблазънта на идолопоклонничеството.