Ислямско богословие (букв. слово, реч). Калам се употребява в два смисъла: като слово на Аллах (калам Аллах) и като догматично богословие.

Във втория смисъл калам се утвърждава в арабското средновековие. По съдържание обхваща и ислямската апологетика, и теоретичното богословие. Оформя се в контекста на влияния и на философския рационализъм върху ислямското мислене. По това време философските влияния кристализират преди всичко във възгледите на мутазилитите. Те стават първите мислители, обсъждащи проблеми на ислямското богословие и същевременно подлагащи, доколкото това е възможно, на критична рефлексия определени вероучителни принципи и тълкувания на коранични идеи.

От мутазилитите се обособяват Абу ал-Хасан ал-Ашари (873-935) и Абу Мансур ал-Матуриди (849?-944), които имат решаваща роля за оформянето на калам. За да бъдат обосновани позициите, разграничаващи ги от тези на мутазилитите, се налага да бъдат промислени и систематизирани аргументи, с които да се отстоява ислямската ортодоксия, по-специално вероучителните принципи на суннизма. Въвеждат се логическата аргументация и доказателството, средствата на диалектическото мислене. Допуска се, че освен Коранът, Сунна и иджма (съгласие, консенс) източник на богопознанието може да бъде и умозаключаващият разум.

Сърцевина на оформящия се калам е единствеността и единството на Аллах (таухиид) и в първоначалната си форма калам е почти равнозначен на таухиид. Ал-Ашари подлага на опровержение възгледите на мутазилитите за сътвореността на Корана и отстоява традиционалния възглед, че Коранът като "калам Аллах" е несътворен и вечен, както и атрибутите на Аллах. Богопознанието е възможно единствено в светлината на откровението. Поради това и рационалистична, формална критика на кораничния текст, каквато допускат мутазилитите, е според ал-Ашари неприемлива. Светът според него като място на временно пребиваване не е подчинен на принципа на причинността; всичко в него е сътворено от Аллах и е в пряка връзка единствено със своя Творец.

Един от най-знаменитите ислямски мислители е Абу Хамид Ал-Газали (1058/9-1111). Той разкрива и основни възгледи на ислямската мистика, и отстоява и осмисля общоприетите ислямски догматични истини. Особено важно за възраждането на суннитското богословие е съчинението му "Възкресяването на науките за вярата" (Ихия улум ад-дин). Основната проблематика на калам се определя у Ал-Газали в тематични кръгове: 1) същността и съществуването на Бога (очевидното съществуване на Бога, Неговата вечност, неизменност, свръхсубстанциалност, необходимост, безтелесност, неопределимост, невместимост в пространство, Неговата видимост и познаваемост, Неговата единственост; 2) атрибутите на Бога – живот, познание, владичество, воля, всечуване, всевиждане, реч; интерпретация на атрибутите в тяхното различие от Божията същност, като вечно съществуващи в същността и като Божии имена; 3) Божиите действия: за свободата на Бога да избере да възложи или да не възложи определени задължения на сътворените от Него, да разкрие тези задължения чрез Откровението, да изпрати пророци; 4) Божиите послания: за Мухаммад като расул, за края на света и възкресението, за халифата, за направленията в религията.

Ислямският богослов се нарича алим (мн. ч. улама), т. е. знаещ, учен мъж. В собствен смисъл на думата това са специално занимаващите се с калам. Те проникват в смисъла на Свещения Коран и тълкуват съдържанието на сунната, те са и преподавателите по калам и по религиозен закон. В по-широк план към знаещите се причисляват всички тълкуващи шариата и религиозните ръководители (мюфтии, кадии, имами, ходжи). Становището на улама има особена тежест при решаването на законови казуси при някои правни суннитски школи (маликити, ханбалити).