Каноничните текстове на джайните са много и целият свод на канонична литература придобива сравнително завършен вид около девет века след нирваната на Махавира. Първоначално текстовете се създават на говорения от Махавира Джина пракрит.

Основният канон на шветамбарите се състои 12 книги (анга, т. е. първични членове на канона), в които се съдържат уставните правила за живота на монаси и миряни, принципите на учението и критериите за различаване на истинно (дхармично) от неистинно (недхармично) учение, възгледите за съвършенството и нирвана, текстове за подвижничество на гладуващи, на възвисили се до освобождение и др. В каноничния корпус са включени и 12 книги увамг (вторични членове на канона), както и 10 книги паина (сутри, притчи, предания).

Дигамбарите се съмняват в автентичността на шветамбарските канонични текстове и приемат за достоверни други книги, в които се излагат и космологични представи, митологични представи за времето, въпроси на теоретичната и на практическата философия (етиката) и на ритуала.

И двете направления признават един от най-важните текстове, представящи джайнистките възгледи: оформената от гуру Умасвати "Таттвартхадхигама-сутра" (I-II в). Известните ранноджайнистки мислители и учители Кундакунда (I в.), Сиддхасена Дивакара (IV-V в.), Пуджапада (V в.) правят екзегетични коментари върху посочената сутра, в които са вплетени основни философски възгледи, солиден инструментариум от диалектически средства и логически прийоми.