Религия на олмеките

Културата на олмеките е най-древната мезоамериканска култура. Тя е съществувала в районите на днешните мексикански щати Веракрус и Табаско. Първите данни за живот на олмеките по тези места са от около 2000 год. пр. Хр. Те се установяват край Мексиканския залив по протежението на Атлантическото крайбрежие и от около 1500 год. пр. Хр. създават свои селища, обединени около полулегендарния Тамоанчан (в района на днешния щат Веракрус). Тамаончан означава “Мястото на Облачния Змей”. В традицията на маите това е митологично място, откъдето се черпи “кръвта” на каучуковото дърво, неговият сок. Смята се за прародина, за древен собствен дом; среща се и интерпретация на названието на града като „търсим своя дом“.



Най-старият ритуален център на олмеките е в района на днешния град Сан Лоренцо (от 1400 до 900 г. пр. Хр.). След това столицата им се установява в Ла Вента – селище, основано също през около 1400 г. пр. Хр. Градът е конституиран около голяма пирамида, тя е центърът на комплекс от ритуални съоръжения. В района на Сан Лоренцо и Ла Вента са основните находки, по които се съди за облика на олмекската култура. Тук са намерени колосалните глави (с височина до около 3 м, с тегло до 30-40 т), направени от камък (базалт), стели с изображения и с йероглифи, руини от култови съоръжения, керамични фигури, статуетки от нефрит и др. Други средища на тази култура са Сан Андрес и по-късните Трес Сапотес, Лагуна де Лос Серос и Лас Лимас.

 


Глава 1, Сан Лоренцо

 


Глава 3, Ла Вента

Названието „олмеки“ означава „каучукови хора“. Това название е на езика науатл и е дадено от ацтеките, то се отнася за добиващите каучук от дървото Castilla elastica – практика, която ацтеките усвояват и която е известна от 1600 г. пр. Хр. По-свободна интерпретация на названието е „хора от Олман“, от страната на каучуковите дървета. Културата бива наричана още „Тамаончан“ по названието на първото култово средище на олмеките. „Темоцелом“ е друго название, което може да се срещне в литературата, то означава „паст на ягуар“ и всъщност изразява синтезирано основна религиозна насоченост на олмеките. Всъщност точното самоназвание на олмеките не е известно, има хипотеза, според която те са наричал себе си „xi“ (ши).

„Краят“ на олмекската култура – 400 г. пр. Хр. - се обозначава само условно. Това е времето, когато основните култови средища са напуснати. По същество остават жизнени центровете Трес Сапотес и Лагуна де Лос Серос, а по северното крайбрежие се установяват нови култови средища (столици), които са в културна приемственост с предишните – затова в литературата се говори за епиолмекска култура.

Олмекската култура е толкова важна в качеството на полагаща фундамента на мезоамериканските културни традиции, че бива схващана като „култура майка“.

*

Според едно предание олмеките доплували до тези брегове отдалече; на корабите сред тях имало астрономи, ботаници, шивачи на дрехи, каменостроители, шамани, мъдреци; носели и дарове – керамични предмети, строителни материали, растения, минерали, нефрит, обсидиан. След като достигнали крайбрежието на Мексиканския залив, мъдреците отплавали, а останалите тук хора създали свои селища.

божества

Главното почитано от тях божество е с антропоморфни и зооморфни черти – Ягуарочовек. Символиката на божествения ягуар в мезоамериканската култура е многопластова и претърпява промени. Обичайно е да се смята за хтонично божество. При олмеките обаче той съчетава в себе си мистериални хтонични характеристики с тези на небесно божество. Маите киче наричат „балам“, т. е. ягуар древните изображения, намерени в района на Сан Андрес, един от центровете на олмекската култура. Вероятно следва да се отчита и обстоятелството, че олмеките биват наричани и темоцелом, т. е. паст на ягуар.

 


Преди всичко следва да се има предвид почитането на ягуара от олмеките като древен прародител. Според собствения им генеалогичен мит те произлизат от баща божествен ягуар и земна майка. В изображенията митичният ягуар изразява сила и страховитост, човешките му черти изразяват представи за мъдрост. Той въплъщава едновременно живота и смъртта.

Типично е неговото изображение като ягуар-дете. Възможни са различни интерпретации на схващанията, породили този образ – той изразява древност и същевременно детскост, новороденост, плашеща страховитост и същевременно привличаща милостивост.

 

Божественият ягуар носи тайните на „сърцето на земята“, пастта на ягуара е самото пораждащо и откърмващо земно лоно. Така поклонението на божествения ягуарочовек е поклонение на Майката земя и същевременно на небесни, примордиални води. В митологията и вярванията на олмеките небесното начало е синтезирано от Луната, затова и ягуарът е лунарно-земно божество. Ягуарочовекът въплъщава в себе си функциите на богиня Луна (откритото изображение на Лунна богиня с коси е по-древно и не се свързват еднозначно с олмекската религия).

В характерни изображения той е и полуягуар-полузмия, а змията репрезентира водите – именно небесните води. На по-популярно равнище на култа оттук произтича и интегрирането в него на характеристиките на бог на дъжда и бог на плодородието.

Очевидно именно на това божество са принасяни кръвни жертви. Има данни, които навеждат на мисълта и за човешки жертвоприношения. Кръвното жертвоприношение е свързано с представата за прераждане, за ново рождение от сферата на съвпадението на противоположностите (символизирана от кръвта). На божеството са принасяни и вотивни фигурки от нефрит. Нефритът символизира в древната мезоамериканска култура и водите и растежа (растителността), и сърцевинността, духовното ядро.

През май се е отбелязвал празникът на божествения Ягуар – той е имал характер на маскарадни игри, неотменна част от него са били танците и виковете, наподобяващи гръмотевица – обредното им предназначение е да предизвикат гръмотевица, т. е. да подбудят към действие облаците и да получат като божествен дар дъжд.

 


Жертвоприносителен олтар, Ла Вента

В изображенията на бога на дъжда също присъстват черти на ягуар – той се възприема или като самостоятелно божество, или като митологична ипостаса на главното божество.

На по-късен етап на олмекската култура се утвърждава култ към божество на царевицата. Изображение от Лос Лимас показва божество с младенец на ръце; една от интерпретациите му е свързана с това, че по-древният бог грижовно носи новия бог – този на царевицата. На ръцете и на коленете на държащия се виждат четири образа на божества – както се смята, четири предишни божества, чиито функции са „заменени“ от бога на царевицата. В тази насока са и интерпретациите на изображението върху друга стела – дъждовните облаци изпращат дъжд върху раждащия се от утробата на земята бог на царевицата (и тук има асоциации с прото-Кетцалкоатл и с мит за културен герой).

 


Божеството от Лос Лимас


шамански трансформации

Определени култови места, обикновено пещери, са предназначени за ритуално превръщане на човека в ягуар - тези трансформации очевидно се разбират като двупосочни, като се има предвид генеалогичният мит например. Пещерата и пастта на ягуара носят една и съща или най-малкото сходна символика – тази на пораждащо лоно, на утроба в сърцевината на земята, която е автентичното място на присъствие на „небесното“ в земното. Две типични фигури (на седнал и на изправен шаман) показват представите за такава трансформация. В случая става дума очевидно за инициационен ритуал на шаманите, които „проправят мост“ между земното и небесното. Шаманските ритуали включват ритуални танци и песни. Шаманите използват и прах от халюциногенно растение, вдишван през носа (предназначението на подобен род процедури е да „скъсят“ пътя между земното и небесното).

 

Трансформация на човек в ягуар

Други изображения, също на шамани, ги показват в необичайни акробатични пози – лекотата, с която могат да застават във всякакви положения, се тълкува като дължаща се на „опита“ им от шаманските трансформации.

 



Една от стелите особено красноречиво разкрива представите за смисъла на тази трансформация. В утробно състояние в Облачен змей е изобразен младши бог или шаман в състояние на инициационна трансформация; върху тялото на Змея, сиволизиращ „небесните води“, са изобразени кръстове (формата на олмекския кръст е като тази на Андреевия кръст в християнската традиция). Има и хипотеза, според която човешката фигура в змея е прото-Кетцалкоатл.

 


Синтезиран израз на митологичните представи на олмеките е стела-глифика (датирана от периода 900-500 г. пр. Хр.), върху която е изобразено претворяването на света. Каменното дърво на живота се преражда в облика на бог на царевицата (на маиса), а това може да се тълкува като „пренареждане“ на творението.

 





Вотивни фигури, сюжетна композиция (фигурите са намерени в това разположение, зад тях са шест стели)

Олмеките почитат различни духове, покровителстващи планини и води, във водопадите според тях се „крият“ зловредни същества (от рода на трикстерите).

олама, ритуалната игра на топка

Излючително интересна от гледна точка на религиознанието и културознанието е ритуалната игра с каучукова топка, която откриваме у олмеките, а след това в другите мезоамерикански култури.

Тази игра се нарича олама (улама). Във всички култови центрове са намерени специални кортове, предназначени за тази игра и тя очевидно е неотменна част от религиозния култ на олмеките и на всички мезоамериканци от предхристиянския период - на теотиуаканците, на ацтеките, на маите.

Кортовете (тлачтли) представляват декорирани площадки, разделени на четири зони, оградени са със стени и имат места за зрители. На стените са прикрепени „маркери“, обозначаващи целите, в които топката трябва да попадне. Те са предимно в пръстеновидна форма и имат своя ясна символика. Играчите трябвало да попаднат с каучуковата топка в тези „маркери“, оттласквайки я натам без помощта на ръцете, стъпалата на краката и главата си. Загубилите играта се предназначавали за жертвоприношение.

 


Рисунка на тлачтли, игрището за олама

За характера на тази игра у олмеките се съди предимно по находките в Ел Манати близо до Сан Лоренцо. Ел Манати е култов център в периода 1600-1200 г. пр. Хр. По археологическите находки се реконструира игрището, тук е открита и една от характерните скулптурни фигури, изобразяваща вероятно играч на олама. Каучуковите топки за играта са били в началото с диаметър 10-14 см, по-късно 22 см. Те се изготвят от „кръвта“ на каучуковото дърво – от сока му, смесен с ферментирала течност. Символиката на топката е важна – при интерпретациите тя се свързва със символиката на главата, на духовно и жизнено средоточие, и, разбира се, с универсалната символика на сферата като изразяваща съвършенство (тяло, съдържащо в себе си всички възможни тела).

Играта по принцип изразява противоборството на две начала – на светлина и мрак, на живот и смърт. Автентичната изява на противоположностите е денят, редуващ се с „нощното“ време на инициацията в земното лоно (в пещера, в пастта на ягуара) - „времето“ на съвпадение на противоположностите. Така играта е необходима част от култа и не е случайно, че всички открити ритуални средища в Мезоамерика имат игрища за тази игра. Игрището е самата вселена, мястото на антагонизъм. Върху маркерите на олмеките са изобразявани най-често ягуар и прилеп. Попадналият в кръга възпроизвежда проникването в „пастта на ягуара“, т. е. инициацонна „смърт“, за да се роди отново.


Фигура от Сан Лоренцо, вероятно изобразяваща играч на топка

Установено е, че игрите олама са били характерни за определени празнични ритуали, отбелязвани по лунен календар. Така освен че имат инициационен характер, те са свързани с ритуалите за плодородие и с почитането на божественото Лунно начало. Върху диск подобен на маркерите има изображение на богинята Луна.Не бива да се отминава без внимание и важната хипотеза, че тези игри може би представляват своеобразна „театрализация“ на противоборството между стария бог и бога на маиса (царевицата).

Възможно е именно ритуалната игра на топка да привдига леко завесата над неразгадания още смисъл на огромните глави от камък. От първата находка на такава глава сред артефактите на олмекската култура през 1930 год. от Матю Стърлинг е изминало доста „изследователско“ време и вече има възможност да се преосмисли тривиалното схващане, че главите, намерени в Сан Лоренцо например, са своеобразни „паметници“ на дванадесет последователни управници, и изобщо, че става въпрос за светски тип изображения.

Главата на универсалния символен език на религиите е свързващ център, издигащ се над формалните противоположности; тя е средоточие, сърцевина, изразител на духовното. Главите, както се предполага, изобразяват като воин митичния прародител и културен герой, достойния основател на играта. Известно е, че загубилите в играта олама са били обезглавявани и това е специфична форма на кръвно жертвоприношение. Възможно е базалтовите глави да са средство за „потвърждаване“ на тази жертва. Изобразените глави са вероятно на принасяните в жертва водачи на загубилите отбори. И тъй като главата, чиято символика в тази култура е очевидно сродна със символиката на топката за олама, има възраждаща сила, възможно е предназначението на откритите глави да е и такова – да представляват ритуални символи на възраждането.



Културата на олмеките

Алтернативни предположения за произхода на олмеките

Въпросът за произхода на олмеките е особено дискутиран в историята на културата. Според основната хипотеза те са коренни жители на тези земи, а според алтернативните хипотези са пристигнали тук по вода, прекосявайки океана. Безспорно изглежда вече, че и далеч преди откриването му от Хр. Колумб „Новият“ свят не е бил откъснат от „Стария“.

Американският континент се заселва постепенно през провлака, свързващ Сибир с Аляска преди да се оформи Беринговият проток, и този процес е започнал вероятно около 50 000 г. пр. Хр. Антропологичната идентичност на коренните жители на Америка с палеосибиряните може да се смята за доказана. Ясно е също, че определяща характеристика на религиозността на коренните жители е шаманизмът, а сибирският шаманизъм е източникът на различните форми на шаманизъм. И дори тази версия да се нуждае от още потвърждения, тя залага на това, че всъщност коренните американски култури не са "привнесени" отвън, от други мащабни древни култури, а се формират по силата на собствен духовен потенциал, и този процес води началото си от времена необозримо по-далечни от тези, които се разискват в т. нар. алтернативни хипотези. По принцип тези предположения търсят "външен" произход на предколумбовите американски култури и се опитват да установят основната им формативна култура, тази на олмеките, като "привнесена" от носители на други древни култури.

Тези предположения са едно от друго по-любопитни. Например смята се, че олмеките имат африкански произход; това предположение апелира преди всичко към антропологични съпоставки – откритите в центровете на олмекската култура огромни глави от камък имат негроидни черти. Сравнителнолингвистични изследвания разкриват известно родство на говорения от олмеките език, обозначаван с йероглифно и силабично писмо, с този на езиковата група манде – към тази група принадлежат например малинки, бамбара и др. западноафрикански племена. Ритуалите им биват сравнявани със запазени местни ритуали, напр. с тези на догоните.

Има предположение и че произхождат от земите на Северна Африка. Тъй като не всички изображения обаче са с негроидни черти, се допуска, че макар и дошли от Африка, вероятно принадлежат към ненегроидни групи. Различни версии ги свързват с Етиопия, с древна Нубия.

Поради характера на монументалното им изкуство и писмеността им са свързвани с древните шумери и акадци, египтяни и вавилонци. Действително, олмеките първи издигат в американските земи стъпаловидни пирамиди, а те стават характерни и за развилите се след това мезоамерикански култури. Мезоамериканските пирамиди са сравнявани по мащабите и конструкцията си с тези на египтяните. Сравнявани са и със зикуратите на Вавилон.

Според друго русло на предположенията, не следва с необходимост да се приема, че те имат африкански произход. Един от изследователите, залагащ изключително на сравнителноантропологичните изследвания, А. Верчински, смята, че като антропологичен тип те изразяват съвкупност от аиноидни, арктически и тихоокеански белези. Към тях се добавят елементи в резултат на по-късни миграции - от далечноазиатски тип (от Шанския период на Китай), както и арменоидни, екваториални и бушменоидни характеристики.

Не са малко и вариантите на хипотезата за близкоазиатски произход. Има предположение, че произхождат от Индия, основаващо се и откривано сходство на езика на олмеките със санскрита, корените им се търсят в древната дравидска култура, т. е. изобщо в предарийския период на индийската култура. Има обаче и предположение, че произходът им е арийски. Една от сродните версии е, че произхождат от групата на тамилите в Индия. Отново сравнителноантропологични характеристики стават повод и за предположение, че произхождат от Шри Ланка. Последното предположение е съпроводено и със своеобразен окултистки мотив – този район се смята за своеобразна „Атлантида“ на близкоазиатския район.

Нито една от тези многообразни и трудно съвместими версии не е потвърдена. До голяма степен търсенията са мотивирани, както изглежда, от това, че олмекската култура има мистериален пласт, който остава и ще остане недоразгадан.

 



Начало > Религии > Мезоамерикански религии > Религия на олмеките


Реклама