През 1563 год. на основата на вероизповеданието, съставено от Т. Кранмър, е приет на събор документ "Тридесет и девет члена", който е утвърден и от Парламента (1571 год.). В него са утвърдени основните вероизповедни принципи на англиканството.

Най-напред се постулират общи принципи на вярата (членове 1-5):

вяра в Троица, една по субстанция в три Лица;

в Словото, Син Божи, станал истинен човек;

в смъртта на Христос и слизането Му в ада;

в Христовото възкресение от мъртвите и в това, че ще дойде отново в последните дни като съдия;

в Светия Дух, Който изхожда от Отца и Сина и е един по субстанция, величие и слава с Отца и Сина, истинен и вечен Бог.

Регламентират се правила на вярата (членове 6-8), според които:

Светото Писание е достатъчно за спасението (посочват се приеманите като канонични книги на Стария Завет и всички на Новия Завет);

Старият Завет не противоречи на Новия; и в двата Завета на човечеството е обещан вечен живот чрез Христос – единственият Посредник между Бога и човека, едновременно Бог и човек; християнинът не е свободен от заповедите, дадени чрез Мойсей и наричани морални.

Признават се трите древни символа на вярата – Никейският, Атанасиевият и Апостолският.

В тематичен кръг са обособени принципите на личната религия (членове 9-18):

човек се смята за носител на първородния грях по рождение, „проникнат е от зло“ по естеството си поради рождението си от Адам (не поради наследяване на греховността си от Адам) и тази греховност се изразява в това, че тялото противостои на духа му;

поради това той не може да извършва добри дела без Божията милост и да бъде оправдан с дела; единственият начин да бъде оправдан е с истинска и жива вяра, а добрите дела са плод на тази вяра благодарение на милостта на Бога чрез Христос;

но и добрите дела не могат да избавят човека от прегрешения и от Божия съд и дори кръстените в Христос, единствен безгрешен и приел греховете на света, не могат да не грешат (и тук, както при лутераните и калвинистите, се „вгражда“ в специфичен контекст Августиновата постановка за естествената греховност); падналият може да се възроди отново само по милостта Божия;

Утвърждава се в строга форма възгледът за предопределението и избраността: „Предопределението за спасение е предвечно, преди основите на света, по решение на Божествения съвет, което остава тайна за човека и неизменно - избраните за спасение в Христос Бог е осиновил, направил по Своя милост подобни на образа на Своя Син Иисус Христос и те по Божията милост придобиват вечно щастие“ (чл. 17).

Серафим в англиканска църква

Олтарът в епископална църква в Роклидж, Пенсилвания, САЩ

Църквата като институция и нейните правомощия се регламентират като принципи на корпоративната религия (членове 19-31):

Видимата Христова църква представлява „конгрегация на вярващите, в която се проповядва истинното Божие слово и се извършват тайнството според Христовите установления“. Тя е „свидетел и пазител на Светото Писание“ и няма пълномощията да въвежда ритуали и обреди, които не са предписани в Писанието. Църковните събори са дело на хора (не могат да бъдат свиквани при това, както се посочва, без волята на властите), нямат сила да определят каквото и да било, необходимо за спасението, могат да грешат и са грешили, както са грешили в решенията си и църквите – и най-древните, и Римокатолическата.

Тайнствата трябва да се извършват според установленията на Писанието, а в Евангелието Христос е установил две тайнства: кръщението и Господнята Вечеря. Те представляват знаци и свидетелства на Божията милост и воля за човека. Кръщението е знак за ново рождение, следва да се кръщават и деца. Причастието е знак не само за Божията любов, но и за изкуплението чрез Христос. И за миряните следва да е достъпно причастието с вино; чрез хляба и виното всички, които ги приемат правилно, т. е. „по небесен и духовен начин“, участват в плътта и кръвта Христови (католическият възглед за транссубстацията се отрича, но се смята, че в причастието плътта и кръвта Христови присъстват реално). Свещенството не се приема като тайнство, при все че епистопскиат сан се запазва. Конфирмацията, покаянието, венчавката и елеосвещението също се запазват, но не в качеството на свети тайнства, а като свещенодействия или свещени обреди.

Олтарът в църквата "Св. Михаил" в Карлсбад, Калифорния, САЩ

Отричат се установените от Римокатолическата църква доктрини за чистилището и индулгенциите, както се отричат и поклонението на образи и почитането на светци в качеството на посредници.

Тъй като единствената жертва заради изкуплението е жертвата на Христос, месата, чиято необходимост не се отрича, няма жертвен характер. Тя и проповедите следва да се извършват на разбираем за вярващите език.

И накрая в „Тридесет и деветте члена“ се постановява, че върховна власт и над църквата в Англия и нейните доминиони има кралят (кралицата), че над тази църква не може да има чуждестранна юрисдикция, включително юрисдикция на Римския епископ.

Регламентира се още, че молитвените служения следва да се извършват според установената при крал Едуард VI книга - „Книгата за общи молитви“ - и че според установените също при този крал правила следва да се извършва ръкополагането в свещени санове. Не се установява като необходимо традициите и обредите да бъдат еднакви в различните страни и по различно време. Отрича се необходимостта от задължителен целибат на свещенството.

Приема се като допустимо християнин да служи с оръжие в името на страната си. Имуществото, правата и титлите на християните не могат да бъдат смятани за общи (по този въпрос се отхвърлят схващанията на анабаптистите) и всеки по своя воля може да реши да подпомага бедните.