Принципи на калвинизма

възгледи на ж. калвин

Според Калвин е нужно да се възстанови накърненото от Римокатолическата църква понятие за Бог. Бог е абсолютно свободен и трансцендентен; Неговата воля и решения не могат да бъдат допускани в каквато и да било зависимост от човешките дела. Външните форми на благочестие, отливащи се в обредност, нямат за Калвин никаква стойност – тази справедлива оценка на „обредоверието“ и злоупотребата с възгледа за добрите дела, довела до порочната продажба на индулгенции, се трансформира у Калвин в радикален протест срещу Свещеното Предание изобщо. Християнската религия у него зазвучава изключително като религия на Свещеното Писание и всичко, което противоречи на Писанието, следва да бъде отстранено от религиозния живот. За спасението е важно пълното обръщане на „вътрешния човек“ към Бога, който дарява на човека вярата. Упованието за спасение е в тази дарена вяра. Човешкият разум може да греши и да се заблуждава, „Светото Писание тълкува... по-добре и по-убедително от философите“. Дори съборните решения могат да бъдат погрешни, а възгледите на светите учители на църквата могат да бъдат приети само тогава и доколкото не противоречат на Светото Писание.

В своите „Установления на християнската религия“ Калвин противопоставя християнската вяра на античните представи за безликата съдба. Но, тръгвайки от това, както и от възгледите на блажени Августин (особено изложените в трактата „За предопределението на светците“), той провежда последователно възглед за предопределението, и по-точно за двойното предопределение: има избрани от Бога за спасение и има избрани от Него за гибел. Това се определя изключително от Божията воля и в спасението човекът със своята свободна воля няма участие. Преди всичко следва според Калвин да се различи християнският възглед за избраност – избраните са не народ, народ на своя Бог, както смятат юдеите, а всички истински вярващи в изкупителния подвиг на Христос – Христовата църква. Действително принадлежащите към тази църква сами са светци – затова не е нужно почитането на светци в качеството на посредници и застъпници пред Бога. Външната църква е видимата форма на вътрешната църква на Божите избраници. Решението за спасение на „избраните“ е предвечно и не може да бъде променяно. Така Божията благодат за спасение е получена по предопределение или не е получена също по предопределение от Бога. И човек не може да проникне в Божията воля, определила предвечното Божие решение. Човешките дела, колкото и да са богоугодни, не биха могли да променят тази изначална предопределеност. На човека му остава само да вярва искрено и да изпитва боязън от Бога, търпеливо да носи своя кръст и да не роптае срещу Божията воля. Нищо не може да облекчи участта на онези, за които е предначертана гибел. Суровостта на калвинисткия възглед за предопределението се приближава твърде много до старозаветното разбиране, според което е страшно да попаднеш в ръцете на живия Бог. Тъй като Новият Завет признава Стария, никой не е отменял според калвинистите старозаветните заповеди и норми – това определя редица норми и за съвременните калвинисти, включително отношението им към брака и към хомосексуализма; тези норми допускат по принцип смъртно наказание за убийство.

От друга страна, в калвинизма се откроява желанието на вярващите да покажат не само чрез благочестивост, а и чрез външни действия, че принадлежат към групата на избраните за спасение. Това в твърде висока степен стимулира трудовата и социалната им активност и в последна сметка, както счита социологът Макс Вебер, тъкмо този тип протестантска етика е породила такива развити икономически отношения, каквито са капиталистическите. В тази етика обаче, в калвинисткия й вариант, човекът няма свободна воля да върши добри дела.

Според Калвин аскетичното монашество е напълно ненужно. Всичко, което е дадено от Бога на човека в света, е дадено по справедливост и от него човек трябва да се ползва. Всеки е поставен на определено място с определено предназначение и сам ще бъде отговорен за използването на това, което му е дадено – в използването на благата да има умереност и трезвост, отказ от всяко излишество, тщеславие и суетност. Своите земни задължения, включително и семейните, човек трябва да спазва поради това, че са отредени от Бога.

Тъй като човек не може да узнае Божията воля за собственото си спасение, той може да се опита да „разчита“ знаците за тази воля по просперитета в собствения си живот – по това дали са успешни или не са успешни жизнените му дела. Но и животът в света изисква пълно самоотричане – Христос е за Калвин образец, и защото Той се е „възнесъл на небесата“, следващият го трябва да се отстрани от всички земни привързаности и с помислите си да се устреми към небесното. Всеки член на Тялото Христово трябва да съблюдава душевна чистота и непорочност.

„Ние не принадлежим на себе си: затова нека нашите разум и воля да не определят нито нашите решения, нито онова, което следва да правим.

Ние не принадлежим на себе си: затова нека да не се стремим към онова, към което ни тласка плътта, и да не й се подчиняваме.

Ние не принадлежим на себе си: да забравим по възможност за себе си и за всичко, което ни заобикаля.

Ние принадлежим на Господа: да живеем и да умираме за Него.

Ние принадлежим на Господа: нека Неговата воля и мъдрост да ръководят всички наши постъпки.

Ние принадлежим на Господа: нека целият ни живот да бъде устремен към Него като към единствена цел. О, колко преуспял е човекът, който, знаейки, че не принадлежи на себе си, е отнел от своя разум властта над себе си, за да я предостави на Бога! Понеже ако за човека най-сигурното средство да погуби себе си е да си угажда, то най-надеждното средство за спасение е не да живее според собствения си разум, не да прави каквото и да било по своя воля, а единствено да следва Господа. Затова нека нашата първа стъпка да бъде да се отречем от себе си, за да насочим цялата сила на нашия разум към служение на Бога. Аз наричам служение не само това да се повинуваме на Неговото слово, но и това човешкият разум да се откаже от собствените си помисли, решително да се обърне към Божия Дух и да се подчинява Нему“ (За християнския живот, II, 1).

Молитвата на Калвин

Отче, Всемогъщи Боже,

дари ни силата на Твоя Дух Свети,

за да вървим по земния си път нелек

през огън и вода,

така да сме покорни на Твоите закони,

че и смъртта без страх да срещнем,

разчитайки на помощта Ти.

Помагай ни да понесем

враждата и ненавистта човешка

докато не достигнем окончателна победа

и не встъпим

в благословения покой,

който Твоят Син единороден

с кръвта си придоби

за нас.

Амин


Катедралата "Св. Петър" в Женева (Ж. Калвин е проповядвал в катедралата в продължение на 25 години)

вероизповедните принципи

на калвинистите са утвърдени в няколко документа.

Сподвижникът на Ж. Калвин и продължител на неговото дело в Женева Хенрих Булингер съставя Хелветско изповедание в два варианта: първото е прието от щвейцарските калвинисти в Базел през 1536 год., второто е от 1564 год. и е съставено за курфюрста Фридрих Пфалцки. Приети са последователно от шотландските, френските, полските и унгарските калвинисти.

През 1563 год. е утвърден Хайделбергски катехизис, приет от реформатските църкви. Друг важен документ на тези църкви стават Каноните на Дортския синод, приети през 1618-1619 в Додрехт, Нидерландия.

Основен документ на калвинистките (реформатски и презвитериански) църкви е Уестминстърското изповедание, прието в Лондон на събор в църквата на Уестминстърското абатство през 1643-1469 год. В Шотландия то е утвърдено през 1647 год, а в Англия - през 1648 год.

*

Хайделбергският катехизис

представлява синтезирано изложение на принципите на вярата:

Човек не принадлежи на себе си, а на Иисус Христос, Който е заплатил за греховете му и го е освободил от властта на дявола. Макар и създаден по образ Божи, човек става подвластен на грях и всеки поради непослушанието на прародителите се ражда в грях, знае за своята греховност от Божия Закон и е обречен да извършва грях ако не се възроди чрез Духа. Единственият посредник – Иисус Христос – е истинен човек и е истинен Бог, защото с божествеността си може като човек да понесе бремето на Божия гняв и да ни върне праведността и живота.

Не всички хора, проклети поради греха на Адам, са спасени от Иисус Христос, а само онези, които стават Негови членове благодарение на истинната вяра. А истинната вяра е „твърдо знание, посредством което аз приемам за истина всичко, което Бог ни е открил в Своето Слово. И заедно с това твърда увереност, която Светият Дух чрез Светото Евангелие е вселил в сърцето ми, че не само на другите, но и на мен също са ми дарени от Господа отпущение на греховете, вечна праведност и блаженство само по Божията милост заради заслугите на Иисус Христос“ (разбира се като пълно и буквално приемане на всичко казано в Библията).

В катехизиса е приведен Апостолският символ на вярата и догматичните положения в него са разделени и са разяснени така: за Бог Отец и творението, за Бог Син и изкуплението, за Бог Свети Дух и освещаването. (Творението се свързва изключително с Бог Отец, изкуплението се разглежда като „заплатено“ с кръвта на Иисус Христос освобождаване на греховния човек от властта на дявола, човешката смърт – като умиране за греховете и встъпване във вечен живот; чрез смъртта на Христос на кръста е разпнат и погребан ветхият човек, за да не господстват над човека злите похоти; слизането на Христос в ада се пояснява като адски мъки, които Спасителят е понесъл на кръста, възкресението на Христос – като залог за бъдещото блажено възкресение на човека).

Оправданието на човека е само с вяра – с нея човек приема праведността и святостта на Христа; то не може да е с дела, защото и най-добрите дела на човека в този живот не са съвършени и са осквернени с грях.

Катехизисът утвърждава две тайнства: свето кръщение и свето причастие. Могат да се кръщават деца, защото и те са, както възрастните, „в съюз с Господа и в Неговата църква“. Причастието е нужно като припомняне на жертвата на Христос, единствен глава на Църквата. Месата учи, се твърди в катехизиса, че живите и мъртвите получават опрощение на греховете само ако свещениците ежедневно на тази меса принасят Христа в жертва за тях и че Христос телесно присъства във вида на хляб и вино и затова следва да Му се покланяме в този вид, „следователно месата по същество не е нищо друго освен отричане на единствената жертва и страдания на Иисус Христос и проклето идолопоклонство“. Невярващите и безбожниците не се допускат до причастие. Ключовете на Царството Небесно са проповядване на Евангелието и църковна дисиплина; които не спазват тази дисциплина, водят порочен живот и повтарят грешките си, не се допускат до тайнствата и се изключват от църквата, а от Самия Господ – от Христовото царство.

Добри дела са само онези, които са по Божия Закон – твърди катехизисът и разяснява Десетте Божи заповеди. Тълкува се смисълът на Господнята молитва „Отче наш“.

*

Каноните на Дортския синод

представляват решения по пет основни положения на учението: за Божието избиране и осъждане (за Божието предопределение), за ограниченото изкупление (за Христовата смърт и спасението на човека чрез нея), за човешката порочност, зя неотразимата благодат, за неотстъпността на светците и за двойното предопределение.

Предопределението се установява като "неизменно Божие намерение", „непостижимо различаване на еднакво изгубени хора“, „явено в Божието слово установление за избиране и за осъждане“. Бог е избрал за спасение „определено количество хора“, които „не са нито по-добри, нито по-лоши от другите“, решил е да им дари истинна вяра и да ги оправдае, да ги освети и прослави. И това избиране не е поради предвиждане на тяхната вяра, а обратно – поради избирането им е дарена вярата и това е изключително по Божието благоволение и неизменно предварително решение. На избраните се дава в различна степен увереност в тяхната избраност - „истинна вяра, синовен страх Божи, благочестива печал за греховете, жажда за праведност и други плодове“. Онези, които не са избрани, не получават в дар спасителна вяра, остават осъдени и наказани, и това установление показва Бога „като страшен, безупречен, справедлив съдия и отмъстител“. Кръстната смърт на Божия Син е „единствената и във висша степен съвършена жертва, повече от достатъчна за изкуплението на греховете на целия свят“. Обещанието за спасение, дадено в Евангелието, „следва да бъде провъзвестено на всички народи и нации, за които то е предназначено без всякакво различие“ - то не е и не може да бъде многоразлично за избраните за спасение по Божия милост.

В калвинистка църква

Първородната греховност се разпростира върху всички потомци на Адам чрез възпроизвеждане (а не поради подражание, както смятат пелагианците), всички са заченати в грях. След грехопадението у човека остава естествен разум, с помощта на който той запазва „известно понятие за Бога, за природните неща и за разликата между нравствено и безнравствено“, но този разум не може да доведе до спасително знание за Бога; човек не го използва правилно дори по отношение на природата и обществото. Дадените чрез Мойсей на юдеите десет Божи заповеди също не предлагат средства и сили, за да се избави човек от пагубната си греховност. „Това, което е невъзможно за естествения разум и за Закона, Бог извършва със силата на Светия Дух посредством словото“, чрез Евангелието за Месията. Призоваваните чрез Евангелието се приобщават към него, възраждат се, възкръсват от мъртвите за вечен живот и това е не поради някакви техни заслуги, а поради предопределеността им за спасение. А ако някои не се приобщават, то е пак поради предопределението – за осъждане; и във всичко това няма участие на човешката воля.

Избраните и истинно вярващите могат за се усъмнят, да грешат и да се изкушават от плътта и от света; но Божието семе в тях е нетленно въпреки отстъплението им, и те никога не губят напълно вярата си и Божията милост. Затова трябва непрекъснато да се молят и да се разкайват, за да се възродят, да преживеят отново Божията милост и да се примирят с Бога, да възстановяват увереността си в неотстъпността. Такава неотстъпност се удостоверява от Библията и от примера на светците (а те са според тези принципи избраните истинно вярващи).

По всички тезиси Каноните опровергават изложени на диспутите в Холандия възгледи, които се определят като заблуди относно основните принципи на калвинисткото учение за предопределението.

*

Уестминстърското вероизповедание

съдържа тридесет и три глави, в които се утвърждават принципите:

за Божието Слово като дадено под формата на Свещеното Писание, а Писанието – като съдържащо всичко, което е необходимо за спасението на човека;

за суверенната власт на Бога над творенията и за волята Му „да постъпва с тях както Му е угодно“;

за почитането на Бога като Света Троица и за „филиокве“ (за изхождението на Светия Дух и от Сина в съгласие с католическия догмат);

за извечното Божие предопределение – за вечен живот или за вечна смърт;

за естествената грехопадналост на човека поради нарушаване на Божия закон и за наказанията (временни и вечни), както и за лишаването от благодат на невярващите;

за единството на Завета: първият завет е с Адам, комуто е обещан вечен живот в отговор на неговия труд и послушание спрямо Бога; вторият – чрез Христа – е за спасението и дара на Светия Дух. Вторият завет е даден различно във времената на Закона и във времената на Евангелието: за евреите (Старият Завет) е даден чрез „обетования, пророчества, жертви, обрязване, принасяне на жертвен агнец и други първообрази и установления“, а във времената на Евангелието (Новият Завет) – чрез проповед на Божието Слово и тайнствата кръщение и Вечеря Господня е даден „за всички народи, както за юдеи, така и за езичници“ (Заветът на благодатта е постулиран като един, но осъществяван по различен начин);

за Христос като единствен Посредник между Бога и човека, имащ две съвършени природи, Божествена и човешка, „неразделно съединени в едно лице без превръщане, прибавяне и смесване“; с кръстната си жертва „осъществил съвършено Закона“ и „напълно удовлетворил справедливостта на Своя Отец“;

за загубата на природната свобода с грехопадението и липсата у човека на свободна воля - по природата той е „изцяло отвърнат от доброто“, „мъртъв в грехове“, неспособен да се измени със собствени усилия, и само по благодат може да стане способен да желае и да върши духовно добро;

за това, че Бог призовава само избраните, „неизбраните не могат да бъдат спасени";

за оправданието на избраните чрез прощаване на греховете и изкуплението чрез Христос; оправданите са осиновени, наследяват обетованията и спасението, възродени са, получават „ново сърце и нов дух“ и оправданието е еднакво както в старозаветните, така и в новозаветните времена;

за вярата, която е спасителна, дарена от Бог на избраните и усъвършенствана само от Него; за разкаянието, необходимо за всеки грях поотделно, както и за това, че способността на вярващите, които „изпълнява единствено дълга си като нищо незначещи раби“, е единствено „от Духа Христов“, а делата на неизбраните не могат да бъдат праведни;

за неотстъпността на светците, т. е. че избраните не могат да отпаднат от благодатта и трябва да са уверени в своята избраност;

за това, че истинно вярващите и възродени (т. е. избраните), макар и да не са под закона на завета за труд, даден чрез Адам, имат полза от този закон, защото той им помага да се въздържат от грях и не противостои на благодатта на Евангелието;

за християнската свобода, „придобита от Христос за вярващите избрани“: тя дава „безпрепятствен достъп до Бога“ и в новозаветните времена е „по-голяма“, защото те са освободени от „робството на обредния закон, на който е била подчинена еврейската църква“ и имат „по-пълно общение с Божия Дух“;

за правителствата и за държавната власт, които Бог е установил в свое подчинение и „за Своя слава и за всеобщо благоденствие“ и които нямат „ключовете от Небесното царство“, но следва да пазят реда и единството в църквата, и имат право да създават синоди; "който въстава срещу тях, въстава срещу Божия закон“; „дълг на народа е да се моли за правителството, да плаща данъци, да спазва законовите постановления и да му се подчинява според законите на съвестта“, папата няма власт и юрисдикция на територията на дадено правителство;

за богослужението, което се състои в „в благочестиво четене на Писанието, проповядване, слушане на Словото с разбиране, в послушание спрямо Бога, в пеене на псалми и в правилно извършване на тайнствата“; вярващите не трябва да се покланят на Бога в изображения, нито на светци;

за невидимата вселенска Църква, която се състои „от пълния брой избрани“, и за видимата църква, която се състои от всички истинно вярващи и не може да се сведе до една нация, както във времената на закона; единственият глава на видимата църква е Христос и римският папа не може да бъде такъв - „той е същият този антихрист, човек на греха и син на погибелта, който е възвеличил себе си в Църквата против Христа и всичко, имащо отношение към Бога“;

за тайнстава, които според установлението на Бога са две – кръщение и Господня вечеря и са „знаци и печати на завета на благодатта“; учението за транссубстанциацията (на Римокатолическата църква) „е противно не само на Писанието, но даже на здравия смисъл и разбиране“;

за църковната дисциплина и за това, че съборите и синодите могат да грешат и са грешили (калвинистите привеждат в потвърждение на този свой възглед обстоятелството, че иконоборският събор от 754 год. не е признат от Православната и Римокатолическата църква за вселенски и че тези църкви признават събора, приел догматичните принципи за иконопочитанието, т. е. Седмия вселенски събор);

за това, че църковното общение не бива да нарушава правата и собствеността, както и че „всички, изповядващи реформатската вяра, не трябва да се свързват в брачни връзки с невярващи, паписти или други идолопоклонници“;

за състоянието на човека след смъртта, за възкресението и последния съд: „в последния ден всички живи няма да умрат, но се ще изменят, а всички умрели ще възкръснат в телата си – същите, макар и с друго свойство, и ще бъдат навеки съединени с душите си“, а “телата на неправедните ще се възстановят за безчестие“.


Постмиленианизъм

Вероизповедните възгледи за участта на човека след смъртта и за възкресението се оформят в специфично за калвинистите учение, което става известно под названието постмиленианизъм или постмилениална есхатология. То се гради върху библейския възглед, че след потопа на Ной е обещано от Бога да няма повече унищожение на земята, а също и върху интерпретация на казаното чрез ап. Павел „не всички ще умрем, но всички ще се изменим“ (1 Коринт. 15: 51-53 ). Накратко казано, калвинистите смятат, че не се очаква „край на света“, защото преди второто Пришествие на Христа на земята ще настъпи хилядолетно царство – милениум. Това царство се очаква като теократично и именно реформатската църква е тази, смятат калвинистите, над която няма да надделее адът, и нейното място в земната теокрация ще е решаващо. Този теократичен модел ще има патриархален характер – калвинистите са категорични привърженици на патриархалния модел на държава и семейство и решителни критици на всякакви прояви на феминизъм. Като в предобраз на този очакван милениум и в съвременното общество идеал е послушанието – на поданиците в държавата и на жената в семейството. Това послушание е оправдано с обстоятелството, че човек така или иначе няма свободна воля за добро (презвитерианците за разлика от последователните калвинисти реформати допускат наличието на свободна воля у човека).

Тъй като не се очаква „край на света“, следва да се решават проблемите на света, смятат калвинистите. А това според тях означава да се утвърди повсеместно Мойсеевият закон. Изкуплението на човешките грехове от Христос е, твърдят те, в нарушение на този Закон, но никой не е отменял този Закон и той трябва да бъде докрай осъществен. Именно той следва да стане законодателната основа на теократичния строй, затова трябва да бъде вписан във всички държавни конституции и да зададе принципите на всеки държавен и семеен кодекс – на политическия кодекс на Библията и на патриархалния семеен кодекс. Библията следва да бъде разпространена сред всички и така всички да бъдат подготвяни за настъпването на земното хилядолетно царство.

Този възглед на калвинистите е по същество квазиесхатологичен, той не се съгласува с принципите на традиционната християнска есхатология. В него се „вгражда“ по специфично преинтерпретиран начин познатият от юдаизма хилиазъм. Не може да се каже, че този възглед избягва представите за утопичен проект за рай на земята. Според съвременните калвинисти традиционните християнски възгледи за „край на света“ (изповядвани според тях от баптисти и православни) се превръщат в проект за теокрация и земен рай след второто Христово Пришествие. Така че по принцип за тях е трудно да се дистанцират изобщо от представите за земен рай, т. е. от утопичния проект (а християнската есхатология именно затова е есхатология, защото принципно се различава от утопичните проекти). Постмиленианистката идеология е част от възгледите на пуританите, които определят религиозността на Нова Англия и имат сериозно влияние изобщо върху формирането на религиозното съзнание в САЩ.



Начало > Религии > Християнство: протестантство > Калвинизъм > Принципи на калвинизма


Реклама