Вероизповедните принципи на лутеранството са изложени в няколко основни документа:

Основни документи на лутеранството са:

"Аугсбурското изповедание" (1530 год.)

"Апология на Аугсбургското изповедание" (1531 год.)

„Голям катехизис“ и „Малък катехизис“ на Лутер

През 1580 год. е публикувана „Книга на съгласието“, представляваща корпус от всички конфесионални текстове на лутераните. Освен посочените книги този корпус включва още: трите вселенски символа на вярата, „Шмалкалденски членове“, „За властта и върховенството на папата“, „Формула на съгласието“, „Списък на свидетелствата и членове за визитацията“.

„Аугсбургското изповедание“ е редактиарано, а „Апологията на Аугсбургското изповедание“ е изцяло дело на богослова Филип Меланхтон (1497-1560). Той е учил в Хайделберг и е магистър по класически езици и литература от Тюбинген. Авторитетът му на богослов е безспорен, допуска съчетаване на богословски и философски принципи, и дори смята, че много от идеите на Аристотел се съгласуват с Откровението. Става известен като „кроткия спътник на Лутер“. В средите на лутераните предизвикват спорове и възражения отстъпките, които той прави на калвинистите по въпроса за характера на причастието.

Друг авторитетен лутерански богослов е Мартин Хемниц (1522-1586), преподавал във Витенберг, автор на редица богословски съчинения, основното сред които е „Loci theologici“; често наричан „втори Лутер“. Главно на неговите усилия се дължи оформянето на „Книгата на съгласието“. Той се придържа последователно към възгледите на М. Лутер и категорично не приема компромиса на Меланхтон за причастието.

Лутерани са по конфесионалната си принадлежност такива влиятелни творци като композиторът Йохан Себастиян Бах, немските поети Гьоте и Шилер, датският философ Сьорен Киркегор, крупният теолог Рудолф Бултман.

*

Преди всичко, в документите на лутераните се признават трите ранни Символа на вярата – Апостолския, Никейския и Атанасиевия.

В „Аугсбургското изповедание“, чиято първа част съдържа двадесет и един члена на вярата, най-напред е утвърдено, че се почита един Бог в три Ипостаси (Лица), че се приемат никейските принципи и се отричат еретичните възгледи за Троица (манихейство, арианство, самосатска ерес).

В изповеданието е установено ключовото разбиране за греховността на човека по естеството му – всички хора са носители на първородния грях по рождение, ако не са кръстени с вода и Дух; причината за този грях е „волята на дявола и на беззаконниците“. Оттук произтича принципното твърдение за невъзможността човек „да се оправдае със собствени сили и по собствено разбиране“. Затова и категорично се отрича пелагианската ерес.

Обявява се „ново послушание“ - оправданието с вяра. Тази вяра е дар от самия Христос и за да получи този дар, човек следва да служи според Евангелието и да извършва тайнствата кръщение и причастие. Тези тайнства се разглеждат като „свидетелства на Божията воля за нас“.

Кръщение може да се извършва и на деца (за разлика от схващането на анабаптистите), доколкото всички са по рождение носители на първородния грях. В причастието според това изповедание реално присъстват плътта и кръвта Христови. Постановяват се изповед и покаяние. На покаянието, по-точно на вътрешното разкаяние е отделено особено място (лутераните признават важността на покаянието, но реално не го извършват като свето тайнство): то е „съкрушение, т. е. ужас, обхващащ съвестта при осъзнаването на греховете, и вяра, която се възражда от благовестието и опрощението на греховете“. Добрите дела могат да бъдат плодове само на това разкаяние.

Църквата се утвърждава като „общност на свети и истинно вярващи, в която вярно се преподава Евангелието и правилно се извършват Тайнствата“. Допуска се тайнствата да се извършват и от недобродетелни свещеници, защото силата им придава това, че са установление на самия Христос. Смята се, че не е необходимо обредите да са унифицирани, т. е. допуска се те да бъдат свързани с локални и национални културни специфики. Следва да се спазват обреди, които поддържат спокойствието на църковната общност и не водят до прегрешения; монашеските обреди и обети се обявяват за безполезни и ненужни. За безполезни се смятат също така „спазването на свети дни, постите, поклонничеството, почитането на светци“. Светците следва да бъдат приемани като пример за другите вярващи, но не и като посредници и застъпници пред Бога; единственият посредник е самият Христос. Той се очаква да дойде като Съди, и да установи вечно царство за праведниците и наказания за грешниците: отрича се както анабаптисткото схващане за отмяна на наказанията, така и юдейския хилиазъм, според който се очаква земно царство на праведници.

Като установления, които не трябва да бъдат разрушавани, се приемат държавата, светската йерархия и управление, семейството, участието в светски дела и управление (в това отношение се противопоставят на анабаптистите).

Свободната воля на човека се допуска само като способност за свободен избор в светски дела и светска праведност, т. е. отнася се само до външните дела на човешкото естество. Божията праведност е възможна само „с помощта на Светия Дух чрез Словото“ и тази праведност възниква в сърцето на човека с действието на Светия Дух. Необходимо е съединяване на вярата с добрите дела, но водеща именно вярата.

Втората част на Аугсбургското изповедание съдържа „членове за поправяне на злоупотребите“ на Римокатолическата църква:

Постановява се, че причастието е едно – с хляб и вино – и трябва да го получават всички вярващи (след изповед). Църковната власт е дадена само за да се извършват тайнствата и да се проповядва Евангелието; епископите нямат власт над църквите. Отрича се насилственото безбрачие (целибат) на свещениците. Постановява се необходимостта на месата, която следва да се „извършва се почтение“, да се използва разбираем от вярващите език.

*

По инициатива на император Карл V, към когото е адресирано, впрочем, и Аугсбургското изповедание, са предложени три интерима – документи, чрез които да се съгласуват някои вероизповедни принципи на католици и лутерани. Първият интерим (предложен във Вормс през 1540 год.) е отхвърлен от М. Лутeр; вторият (от Аугсбург) е с подчертана католическа насоченост и също не е приет от лутераните; третият, предложен в Лайпциг през 1548 год. (след смъртта на М. Лутер) е приет от някои лутерани в резултат на отстъпчивостта на Ф. Меланхтон. Привържениците на интерима са наречени адиафористи, т. е. приемащи безразлични конфесионални положения, по които е възможно да се направят копромиси; но остават и голяма група същински реформистко настроени лутерани, които не приемат интерима и компромисите с конфесионалните си принципи.

„Формулата на съгласието“ е изработена с оглед на това да бъдат примирени групите лутерани. Тази формула постановява основните изповедни принципи:

само с вяра (sola fide) човек може да бъде оправдан и спасен;

само Писанието (sola Scriptura) е съдия, норма и правило на вероучението и на култа; то е „нормиращата норма“, докато Преданието, т. е. Традицията е „нормирана норма“;

само по милост Божия (sola Gratia) на вярващите Бог може да даде вечен живот; добрите дела не могат да променят Божието установление.

Църквата се смята за видима общност на всички кръстени и невидима (видима само за Бога) общност на свързани с любовта вярващи. Всички кръстени се смятат за „свещеници“, т. е. за деца на Христа.

Дева Мария се приема като Богородица според установленията на Вселенските събори; трябва да се пази жива паметта за нея, но тя също не може да бъде, както се смята, посредник в богообщението. Няма молитви, отправяни към светци, както и молитви за покойните.

Доколкото се приемат решенията всички Вселенски събори (включително и решението на Седмия за иконопочитанието), по принцип не се отрича смисълът на иконите. В някои лутерански храмове има иконични изображения на Иисус Христос. Но тъй като не се приемат посредници, няма, разбира се, икони на Дева Мария и на светци. Не се почитат и мощи поради същите принципни съображения.

За неотменни в литургичното служение се смятат кръстът, свещите, химните, молитвите, четенето на Писанието, органната музика.

Интериор на лутеранска църква



Лутеранска литания





Й. С. Бах - Матеус пасион (Страсти по Матея), ч. 1, Амстердамски бароков оркестър