Квакерството възниква в епоха твърде сложна за съдбата на християнството. В доктрините на редица мислители деизмът измества теизма, и това е решаваща стъпка към секуларизация на мисленето, т. е. към отдалечаване от собствения му източник (това е „философска епоха“, свързана с имената на Дж. Лок и Т. Хобс например). Просвещението внушава възможността за сила на човешкия разум и за просвещаването му в светлина, появяваща се очевидно според радетелите му не от Христос, а неизвестно откъде. В условията на английската революция пуританизмът внася своята лепта в секуларизацията чрез изместване на чисто религиозните принципи и мотиви на поведение от икономически. Оттук нататък християнството ще се сблъсква и със заявилото себе си деструктивно по отношение на него и на религията изобщо явление – масонството. Формата, в която квакерството се оказва опонент на всичко това, е мълчаливо, търпеливо и вероятно адекватно в тези условия припомняне за живоначалието на Божието Слово, и дори, ако се вслушаме в самия Джордж Фокс, за христоцентричността на човека.

Това напомняне носи ясните знаци на пиетистка нагласа и по същество представлява една от формите на протестантски пиетизъм, противостоящ на официалната църковна каноника, в случая на тази на Църквата на Англия, но и разчупващ суровите схеми на реформатското протестантство и придаващ по-различен израз на личната религиозност.

Квакерски синод под ръководството на Джордж Уайтхед (1636-1723)

Записваните проповеди и писма на Дж. Фокс (над 5000 текста) са издадени след смъртта му след известни редакции. Характерът на тези редакции се определя и от специфични нагласи на техните автори, в това число и на съпругата на Фокс, Маргарет Фел, влиятелна и активна участничка в дейността на Обществото на приятелите. Така възгледите на Фокс се оказват представени в непълен вид и трудно може да се прецени автентичността им предимно що се отнася до неговото разбиране за значението на Евангелието (Маргарет Фел например го нарича „малко глуповата“ книжка), за мисията на Христос, за основанията на тихата молитва. Вероятно намеренията са били принципите на квакерите да зазвучат по-съгласувано с гръмкия рационалистично-просвещенски патос.

Решаващо значение за запознаване с възгледите на основателя на Обществото на приятелите в техен по-автентичен вид придобива книгата на Хю МакГрегър Рос „Говори самият Джордж Фокс“ (публикувана във Великобритания през 1991 год.; откъсите от произведения на Дж. Фокс тук се привеждат по руското издание на книгата). Авторът на тази книга събира запазените нередактирани текстове и дава възможност за по-автентичен прочит на възгледите на Фокс. Чрез тях може да се получи по-ясна представа и за неговата мистична настроеност и очевидно харизматичното му излъчване.

През 1653 год. пред събралите се свои привърженици Джордж Фокс казва: „И всички вие, Приятели, очакващи в това, което е чисто само по себе си, което не може да лъже, което не се изменя, очаквайте Бога, понеже Бог е неизменен. И нека всяка плът да мълчи пред Господа, за да може самият живот да говори у всички. Тогава устата на Господа говорят разбираемо, и Бог се превъзнася и слави със Своето собствено дело, което твори. И се срещайте тук и навсякъде, и помнете това, което ви събира, и очаквайте това, което е чисто, което ви събира от мирското естество, предразположение, разговори, църкви, форми и обичаи; което ще свърже сърцата ви заедно в устременост към Бога...

И се предпазвайте от това да говорите в присъствието на Господа, ако словата ви не са вечен живот – вечното Слово Божие; всичко друго няма да принесе полза, няма да съгради нищо, няма да настави. Така че нека всемогъщият Бог да бъде с вас на всички ваши събирания, за да можете да Го виждате като Глава, Цар и Господар на всички – заради всички просветени със светлината на Духа. Това е светлина, която ви показва греха и злото, и вашите зли деяния и постъпки, и лъжата и вероломството, която ще ви научи на святост, на пребиваване в нея; която ще ви приведе към единение и ще привлече душите ви към Бога; и в Него ще видите още повече светлина. А ако ненавиждате светлината – в това е вашето осъждане.“ („Several letters written to the Saints of the Most High“, 1654).

Има мнения, че в разбирането си за „вътрешна светлина“ и съзерцание в тази светлина Фокс е повлиян от мистичните възгледи на Яков Бьоме и на Майстер Екхарт (при всички немаловажни различия между тези двама мистици), а също и на сектата на т. нар. фамилисти (наречена от лидера си, мюнстерския проповедник Хенрих Никлеас, „семейство на любовта“ и придобила известно влияние в Англия). Действително, неговото схващане доста напомня Екхартовата „искрица“, чрез която човек може да стане едно с Бога. При всички случаи следва да не забравяме, че тази светлина Фокс открива като Божието Слово и е очевидна опората в разкритото в Евангелието от Йоана откровение за Христос като светлината, просветяваща всеки човек, дошъл на света. Тази светлина присъства като искра, като „семе“ у всеки човек и тя прави всички равни пред Бога – един от лайтмотивите на квакерското учение. И тя, както става ясно, се разбира по-различно от „естествената светлина на разума“, към която е насочена апологията на Просвещението. „Христос е нашият Път, който просвещава вас и всекиго, дошъл на света. С това можете да видите него, Пътя, и да вървите по пътя на мира и светлината, който е Божи Път и е новият и жив Път, на който са встъпили Апостолите...“ (Из Some Principles of the Elect People of God who in scorn are called Quakers, 1661)

Тази светлина е разбирана духовно – като продължаващо вътрешно откровение. Тя е предвечна и затова следва човек да се остави да бъде проникнат от Духа, който е преди буквата. Това определя отношението на Фокс към записаното Евангелие. Преди всичко, той смята, че евангелията са написани от миряни. „И нека миряните – мъже и жени – да проповядват своето собствено Писание, а свещениците да проповядват своето Писание и да създават въз основа на него свои текстове. Така ще видите различието, защото свещениците са обнародвали най-лошите от писанията, които са съществували, както сте могли да прочетете в Библията, също както и фарисеите, книжниците и садукеите, и най-лошият език, на който Христос говори в света, е дошъл от свещениците и техните ученици. Затова свещениците не са искали миряните да докосват Писанието... те не са искали да го обнародват нито Петър и Йоан, нито пророците... И така, не позволявайте на свещеника да взема текст от словата на миряните, на орача Елисей, на пастира Амос, на пастира Яков, на рибарите Петър и Йоан, на правещия шатри Павел...“ (ръкопис 108.Е). Така всъщност на миряни принадлежи автентичният запис на библейското слово, а свещениците накърняват тази автентичност и превръщат това слово от Дух в буква.

Специалните вероучителни принципи са също дело на свещеници и това мотивира квакерите да смятат, че не е нужно да създават нови вероизповедни текстове и догматични учения. Истината се дава чрез вътрешната светлина и онова, което е казано на човека чрез тази светлина като непрекъснато Божие откровение, може да се преоткрие в скрития, духовен смисъл на Писанието. Пък и придържането към Писанието не е достатъчно, нужно е вътрешно обръщане и мистично вглъбяване. Историчното тълкуване на библейските събития, възприемането им „по буква“ не е коректно, по-скоро става дума за дадено зад формата на свещения текст екстатично движение на човешката душа към Бога. Дори въплъщението на Иисус Христос не бива да се приема за исторически факт, то е послание на Духа и начало на новото рождение.

Дом за събрания на квакери в Рос-на-Уай, Великобритания

Във възгледите на Дж. Фокс и неговите последователи може да се открие доста рязко противопоставяне на този свят и неговата противоположност – духовната общност на родените свише. Новото рождение, което е духовно (така квакерите разбират и самата инициация, християнското кръщение), „отделя“ човека от лежащия в зло свят, възвежда го във вечния мир на небесната църква, в духовен дом, чийто Глава е Христос. Църквата е духовна общност, в която Христос е Глава на всички мъже и жени, и всеки следва „да пази небесния мир в своята църква. И всеки жив член, вярващ в светлината, която е живот во Христе, е приобщен към Него – изворът на живота и на живата вода“ (Из An Epistle to be Read in the Men and Womens Meetings, 1677).

Една от основните идеи на ранните квакери е тази за „нов ковенант“, т. е. нов, личен договор на всеки вярващ с Бога, за разлика от схващането за ковенант с избраните, специфично за пуританите. Принципното им различие от пуританизма може да се определи именно като преодоляване на възгледа за избран народ, или, иначе казано – квакерите, за разлика от пуританите, не идентифицират национална и религиозна избраност, а и изобщо не споделят калвинисткия възглед за група хора, по предопределение избрана за спасение. Божията сила и Дух се простират върху всички в любов и единение. „Защото любовта побеждава и съзижда, и събира всички Христови членове в Него“, „любовта и милосърдието никога не престават, а държат душата по-високо от всички външни неща и вражди по повод на външните неща; тя побеждава злото и отблъсква всички измамни страхове; и тя иде от Бога и съединява всички сърца на Неговия народ в небесна радост, съгласие и единство“ (Послание ?417, 1689, р. 555).

Тъй като се стремят към непосредствено духосъзерцание, квакерите считат за ненужна такава "външна обвивка" на религиозния живот, каквато е формалната църква с нейната йерархия, литургия и тайнства. Папата е, пише Фокс, отстъпник и бродяга подобно на библейския Каин. Заставайки като глава на своя град, той въстава срещу небесния Йерусалим, утвърждава външен образ на Христос, външни дни на почитание, „изгубил е истинната църква и е установил дървена или каменна... Създал е собствени неща... хляб и вино... училища и колежи, кръстове и образи“ (из ръкопис 123.E).

Който повярва в истинната светлина, встъпва в Божия покой, прекратявайки собствените си дела така, както Бог е прекратил своите; и той има свидетелството в самия себе си“ (Из An Epistle to all the People on the Earth, part 3, 1657). Същината на култа е в безмълвно съсредоточаване, в тихата молитва. Срещата с Бога и осенението за проповядване се дават лично всекиму чрез вътрешната светлина. Важни за квакерите са свидетелствата, които всеки получава – те удостоверяват извечния засвидетелстван от Христос Нов завет, нов договор. Това е и форма на духовно причастие, на приобщаване в Божия мир (така се разбира истинното причастие, затова и не се извършват формални евхаристийни обреди).

Всеки следва да се учи да стои в покой и мълчаливо да очаква Бога. Всеки следва да пренебрегва бедите и изкушеният на света и да се потопи в единственото, което е чисто – новото, чисто сърце на светлината и истината, и тогава в него ще дойте Божията сила, а после – по неведоми за човека пътища – и Божията помощ. В средите на днешните квакери в Русия например тази тиха молитва се асоциира с исихастката молитва (вероятно тя с нещо напомня православното свещенобезмълвие, но и в битийните си основания остава доста далече от смисъла на Иисусовата молитва, преди всичко поради явната психологизация на молитвената практика при квакерите).

Във всеки случай, чувството за съпринадлежност на квакерите в Божествения мир е решаващо за тяхното категоричното негативно отношение към конфликтите на външния свят и войните. А отстраняването им от клетвополагане се мотивира от това, че човек, който стои в истината, следва да говори истината винаги, а не само под клетва.

Въведение в квакерството (квакерите в Уотфорд, Великобритания) - част 2/2

Среща на квакери

Квакери в Кения