Вярванията в множество ками и почитането им съществуват сред японците от ІІІ-ІV в. Върху различните племенни вярвания в духове покровители на родовете (уджиками) в централната част на японските земи оказват съществено влияние шинтоистките вярвания на о-в Кюшу и под управлението на първия император (в епохата Ямато) тези вярвания и култови практики се консолидират. Към VI в. ками са обединени вече в пантеон под върховенството на ками на Слънцето Аматерасу (Аматерасу Омиками). Утвърждаването на единна религия не довежда до това множеството ками да се възприемат като подчинени на Аматерасу, всички те запазват силата на действието си върху своите „зони“.

Шинтоизмът - лекция на Жан Дьолюмо (част 1)

Китайското културно влияние се изразява най-напред чрез йероглифното писмо, което японците приемат; названието на страната Нипон (Страната на изгряващото слънце) произхожда от китайските йероглифи за „слънце“ - „ни“ и „корен“ - „пон“. Будизмът прониква в Япония през първата половина на VI в. и за известно време в епохата Нара (VIII в.) получава статут на държавна религия. В религиозния живот се преплитат будистки и шинтоистки компоненти. Една от формите на обединение на двете религии е „рьобушинто“, т. е. „двойният път на духовете, двойната мандала“ (на будизма и шинто) и установяването й е свързано с дейността на религиозната общност Кегон.

В края на VІІ-началото на VІІІ в. се извършва религиозна реформа с цел да се възобнови шинтоистката традиция. При императора е създаден съвет „по божествените и земните дела“. Интегрирана е култовата страна на религията, синхронизират се храмовата дейност и празниците. Камите се записват и им се посвещават светилища. Издига се главен храм на Аматерасу в Исе. Установява се почитането на ками в качеството им на покровители на буди и бодхисатви. Събират се древни митове и записите им се вграждат в две съчинения, които имат и историографски характер: „Коджики“ („Записки на древните деяния“) и „Нихонги“ („Японска хроника“). Шинтоизмът няма канонични книги и приема тези две съчинения за част от своята традиция. Тогава се утвърждава и названието шинтоизъм, за да се разграничат традиционните вярвания от проникналия през VІ в. в страната будизъм. Особено значение придобиват генеалогичният мит (митът за произхода на Япония) и конструираната през VІІІ в. митологема за божествен произход на императора и небесна санкция върху неговата власт и консолидираща мощ. Култът към Аматерасу става прерогатива на императора.

През VІ в. в Япония прониква будизмът и в епохата Нара (в периода 710-794 г., когато столица е Нара) той получава статут на държавна религия. През епохата Хейян (794-1185, когато столица е Хейян кьо - Киото) шинтоизмът остава в сянката на будистките школи Тендай и Шингон, появили се под влияние на китайския будизъм. От края на ХІІ в., в епохата на шогуната (военното управление на Япония), независимо от това, че императорската династия поддържа шинтоистките култове, управляващите самураи покровителстват будизма.

Възраждане на шинтоистките традиции започва активно от ХIII в., когато в условията на монголско нашествие възниква необходимостта от закрепване на традиционния култ към покровителстващата императора Аматерасу Омиками. Повява се учението Исе шинто, проповядващо изключителността на култовото служение в храма в Исе поради това, че там обитава Аматерасу. Нерядко крупни фигури в обществения живот изискват да бъдат почитани духовете им (ками) и дори да се издигат храмове в тяхна чест.

През епохата Едо (1603-1867) по времето на управлението на династията Токугава (1603-1868) се наблюдават и ясно откроени тенденции за синкретизиране на елементи на шинтоизма и конфуцианството (суига шинто). Това е период на възстановяване на шинтоизма, на преосмисляне на основните му принципи и култови практики на ново равнище, на преутвърждаване на предбудистката традиционалност (свързвана с националната идентичност на японците) в качеството на жизнен източник на японската духовност. Вдъхновител на възстановяването на шинтоистката традиция (фукко шинто) е Камо Мабучи (1697-1769). Неговият ученик, Мотоори Норинага (1730-1801), се утвърждава като идейният лидер на това възстановяване, най-авторитетният мислител, преосмислящ шинтоистките вярвания на ново теологично равнище и обосноваващ наново чрез древните хроники („Коджики“) божествения произход на императора.

Дейността на общностите, в които успешно се съединяват будизъм и шинтоизъм, се покровителства от шогунската династия Токугава. Особено се активизира дейността на Джодо (Чиста земя), към тази общност принадлежат самите Токугава. Управници от рода Токугава издигат и храмове за почитане на техните ками. В началото на ХVII в. будизмът се утвърждава с „Нареждания на Токугава“ като държавна религия наравно с шинтоизма. Това е съпроводено и с ограничаване на дейността на някои „чисто“ шинтоистки общности, но друг, вероятно по-съществен мотив на това институционализиране на синкретичните форми на будизъм и шинтоизъм, е намерението да се преустанови активната мисионерска дейност на Римокатолическата църква в този регион.

Същинското възстановяване на шинтоистката традиция, съпроводено с очистване на шинтоизма от напластяването на будистки елементи, става реалност през епохата Мейджи (1868-1912). Тогава откриващата се за среща със Запада Япония прави радикален опит да се утвърди именно в своята национална идентичност и шинтоизмът се оказва главният носител на тази идентичност. Религиозната реформа, осъществена през този период, обособява шинтоизма от будизма и от други не-шинтоистки елементи, прекратява често срещащата се практика будистки духовни лица да служат в шинтоистки храмове, шинтоизмът става официална религия (до 1946 г.). През тази епоха шинтоизмът се диференцира вътрешно на четири форми: императорски шинтоизъм (кошицу); храмов шинтоизъм (джинджа), сектантски шинтоизъм (кьоха), фолклорен шинтоизъм (минкан).