Културата Чибча съществува в периода ХII-ХV век в земите на днешна Колумбия. Названието „чибча“ идентифицира носителите на тази култура като езикова група. Говорещите чибча наричат себе си муиски, т. е. хора.

Муиските основават селища край реки върху платото Кундинамарка (Боготското плато) в северните и южните райони на Източните Кордилери. Има данни, че те са се заселили в тези райони от II век. През класическия период на културата си, определят от посочената по-горе хронологична рамка, заселеният от тях район вече е около 30 хил. кв. км и обхваща частично и земи на днешна Панама и Еквадор. Към ХV век тези селища са обитавани от близо един милион жители, обединени са в общини и в девет племенни съюза начело с вождове и са обединени на конфедеративен принцип.

Стопанството на чибча е високо развито; те култивират много растения, добиват сол, правят памучни дрехи. Достигат високо майсторство в обработката на метални изделия както за бита, така и предназначени за религиозните ритуали. Прославят се с високото качество на изделията от злато, стават известни като една от „златните култури“, в уменията си превъзхождат предшестващата ги култура Тайрон (т. е. „майстори на златните изделия“).

Богът на Слънцето Чиминигауа

Светилище на Слънцето

Муиските се покланят на върховен бог на Слънцето, наричан Чиминигауа (или Немтерекветеба), и на богиня на Луната, съпруга на Слънцето – те живеят в небесните висини преди да бъдат създадени хората. Според основния им космогоничен мит бог Чиминигауа е създал светлината, като е пуснал безброй птици, от чиито човки се разпръсквали слънчеви лъчи. Така богът на Слънцето се разбира като създаващ принцип. Мъжът е създаден от глина, а жената - от тръстикови листа - така са се появили обикновените хора. Но има и хора с божествен произход и с това е свързан друг основополагащ мит на чибчите.

Според този мит веднъж от свещеното езеро Игуаке се явила богинята Бачуе (Достойната майка) с малко момче на ръце. Когато момчето станало мъж, тя станала негова съпруга. Родилите се от този брак много деца били научени да култивират земята, да поддържат огън, да се уважават и обичат. Те станали родоначалници на хората „с божествен произход“ според представите на муиските. Когато станали съвсем стари, божествените съпрузи се върнали в езерото и се превърнали в змии. Този мит се тълкува и като мит за произхода на управляващите муиските вождове, но и като освещаващ произхода на самите муиски и тяхната култура. Във всеки случаи, известно е, че са имали респект към своите вождове, защото са ги смятали за въплъщение божествени въплъщения – затова са избягвали да ги гледат в очите.

Богинята Бачуе - Достойната майка

Бачуе и нейният съпруг - божествените прародители

Бочика

Ритуалното средище на чибчите е в района на днешна Богота. Тук се утвърждава почитането на Бочика (Небесна дъга). Бочика е божество закрилник и има функция, която много напомня тази на културни герои от други традиции. Митът гласи, че когато хората се разселили по земята, от изток дошъл Бочика – закрилник на воините и на властителите. Той е описван като белокож, със светли коси, с брада и мустаци и с дълъг плащ, украсен с малки дървени кръстчета. Учел хората да добиват памук, да тъкат платна и да шият дрехи, като извезват върху тях кръстчета. За враг на Бочика се обявил Чибчачум, божественият покровител на всички онези, които боравят със злато, както и на търгуващите с него. Разгневен, Чибчачум залял с високи води платото на муиските. Тогава Бочика пробил скалите със златен жезъл и водата започнала да се оттича, но била толкова много, че и до днес тече като водопад – свещения водопад Текендама.

Жрец чибча

На особено почтително отношение се радват и жреците на чибча муиските – шеке. В жертва на боговете те принасяли много различни дарове – тунхос. Названието „тунхос“ произхожда от думата на муиските „чунсо“, т. е. жертва. Става въпрос за различни ритуални фигури и изображеия – предимно направени от злато човешки фигури (предимно плоски), фигури на животни, сюжетни пластики.

Маска на жрец

Тунхос - дарствена фигура

В жертва се принасят и животни, и птици, особено папагали. В редки случаи се принасят човешки жертви - специално подготвяни за този ритуал юноши, които са смятани за въплъщения на бога на Слънцето.

Главният ритуал, извършван от всеки нов управник на муиските, освещава неговата власт (т. е придава й законен характер). Това е ритуално жертвоприношение в езерото Гуатавита. Подготвя се тръстиков сал с платформа, върху която се разгарят четири жертвени жарави с благовония. Вождът-касик сваля дрехите си, покриват тялото му с растителни смоли и го посипват със златен прах. Поставят го на сала заедно с четирима подчинени нему управляващи, а в нозете му оставят жертвени предмети (тунхос) – златни фигурки и изумруди. Когато салът достигне центъра на езерото, касикът се отдава на молитви към бога и той и съпровождащите го пускат един по един жертвените дарове в езерото. Всички муиски през това време се събират на брега, облечени в най-пъстрите си дрехи, с пера и украшения и пеят, свирят, танцуват и издават ритуални викове със запалени факли в ръце. След като са принесени всички дарове, касикът и неговите спътници с плуване се връщат на брега. Тогава празникът по освещаването на властника достига своя апогей, защото милостта на боговете е спечелена и за всички управлявани от него.

Златното жертвоприношение, златна пластика

От този ритуал е породена прочутата легенда за „Елдорадо“ - за „златния човек“, управляващ страна преизобилна на злато. Тази легенда привлича мнозина, тя притегля към тези места и испанските нашественици.

Има и друга местна легенда за жертвоприношенията на „златния човек“. Според нея един от управниците залавя съпругата си в измяна, съсича мъжа и я заставя да яде от месото. Тогава съпругата заедно с дъщеря им избягва и двете се хвърлят в езерото Гуатавита. Решил да ги спаси, той успява да намери само дъщерята. След време съпругата му се явява в съня му и му казва, че живее с водния дух на езерото и няма да се върне у дома. Тогава касикът, обсипан със златен прах, се хвърля в езерото, за да принесе дарове на господарката на езерото и да спечели отново любовта на съпругата си. Оттогава всеки нов касик се потапя принася златни дарове на господарката на езерото Гуатавита.

Легендата за Елдорадо